В хватката на световната криза тук и там в световния футбол се образуваха острови на финансовото благоденствие. На повечето места в Западна Европа те изникнаха благодарение на несметните богатства на шейховете от Близкия Изток.

В Англия се роди новият Манчестър Сити, Испания я последва по-скромно с Малага, във Франция се пръкна богаташ в столицата – Пари Сен Жермен. Източна Европа последва Запада, но не са арабски, а със свои инвестиции. Анжи Махачкала привлече световни звезди като Ето`о и Роберто Карлуш. Дори и бедна България се сдоби със свое копие – Лудогорец.

Видно е, че без пари не може. Безпаричието ограничава, тормози и стопира развитието. Нашите клубове като цяло са принудени да делят мегдан с Европа със смешни бюджети на фона на тези на своите конкуренти. И не се получава.

Но парите не са всичко. Те са донякъде, над тях е талантът. Той е безценен. Барселона отстъпва, макар и с малко, на бюджета на Реал Мадрид – 461 милиона срещу 491 милиона евро годишно. Но притежава Лео Меси, разполага със своята школа Ла Масия. Манчестър Сити спечели купата на Англия, стигна и до участие в Шампионската лига, но все още не е като шампиона и финалист в Шампионската лига Юнайтед.

Богатството само по себе си не гарантира мегауспехи. То е задължителен аргумент за напредък, но само по себе си не носи купи и трофеи. Новобогаташите във футбола хвърлиха ръкавица на аристократите. Но не могат да си купят историята и традициите. Или най-малкото, се нуждаят от повечко време, за да наваксат.