Ако има страна, която в последните години направи сериозен пробив в световния спорт, то това определено е Испания. Да, в класирането по медали от олимпиадата може и да не е в челото, но състезателите от иберийския полуостров определено превзеха най-популярните игри. Фернандо Алонсо и Рафаел Надал отдавна са символ на класа, волейболистите от иберийския полуостров триумфираха с европейската титла, малко не достигна на баскетболистите да направят същото. Но, безспорно, върхът за испанския спорт бе триумфът на Евро 2008 по футбол.

Преди началото на шампионата прогнозите за титла на „ла фурия“ бяха повече от пестеливи. Естествено, не защото Испания не е сила в европейския футбол. Просто, националният отбор на страната по традиция не се представяше силно на големи форуми. А единствената титла беше от далечната 1964, при далеч по-лесен формат на надпреварата. Въпреки безспорната класа на клубовете и на първенството, испанците така и не можеха дълги години да сглобят солиден представителен тим. Многонационалният облик на страната също беше спънка. Никой не успяваше да направи желязна сплав от кастилци, каталунци, баски, галисийци и така нататък. Квотният принцип за играчи на Барса и Реал пък беше почти задължителен и това определено пречеше на треньорите.

Старата хиена Луис Арагонес обаче направи това, което никой друг преди него не успя. Намери точните места на звездите от двата гранда, разчиташе на футболисти и от по-скромните клубове. Не случайно голмайстор шампионата стана играч на Валенсия, един от основните халфове пък беше от Виляреал. Арагонес не робуваше на Реал и Барса и това му донесе успех.

Едва ли някой ще отрече, че Испания е един от най-заслужилите шампиони в последно време. Да, футболът е алогична игра, но и малко логика понякога не е излишна. Моите уважения към световния първенец Италия и предишния европейски Гърция, но футболът, който те показаха, не им донесе много симпатии от неутралните зрители. Докато иберийците спечелиха титлата с красива игра и по безапелационен начин. Без загуба, без тънки сметки в групата. Победиха на два пъти категорично хита на първенството Русия, надвиха и коравите немци. Единственият им труден мач бе на четвъртфинала срещу черната котка Италия, но и тогава в крайна сметка логиката възтържествува.

Няколко думи и за останалите отбори. Германците бяха на косъм да потвърдят максимата на Гари Линекер,че футболът се играе 90 минути и накрая винаги побеждават немците.Но пък потвърдиха друга – че когато Германия не играе добре, губи на финала. Макар че, ако трябва да бъдем честни, изявите на бундестима никак не бяха лоши, немската машина този път показа и стойности във футбола, особено в двубоите на елиминации с Португалия и Турция.

Шампионатът определено беляза завръщането на Русия на голямата сцена. След разпадането на СССР, „сборная” беше изпаднала в миманса на световния футбол. Клубните успехи в последно време, в съчетание с качествен холандски треньор обаче, не случайно доведоха руснаците до полуфинал. За тяхно нещастие, там отново бяха препънати от „ла фурия“.

Турция пък доказа,че успехът от световното през 2002 не е бил моментен проблясък, а оттук нататък всеки ще трябва да се съобразява с южните ни съседи. Два пъти в четворката на големи форуми за едно десетилетие си е сериозно постижение и край Босфора лека – полека се приближават до големите в тази игра.

Същото важи и за хърватите, те бяха на косъм да повторят успеха си от 1998 година.Само малшансът и неопитният треньор им попречиха. Но те са наследници на голямата югославска школа, така че представянето им не е изненада.

Италия, Холандия и Португалия определено разочароваха. Световните шампиони едва се промъкнаха до елиминациите, но отпадането им, макар и след дузпи, бе логично. Адзурите потвърдиха правилото, че когато спечелят титла, следващото първенство са пас. Холандците разполагат с невероятни играчи,но отново се провалиха. Ван Бастен беше велик футболист, но отново доказа, че за треньор не става. Португалците са добри като единици, но нямат манталитет на победители, поне с националния си отбор.

Палмата на първенството при разочарованията обаче, несъмнено държи Франция. По-безличен и сив отбор, петлите отдавна не са имали. Кризата при тях е очевидна и идва много скоро след големите успехи в края на миналия и началото на този век. Но,такъв е животът...

Домакините от Австрия и Швейцария не можаха да надскочат футболния си ръст. Имаше някои очаквания, че поне единият на ентусиазъм ще прескочи групата си, но не се получи. Не беше изненада и бледото участие на бившия шампион Гърция. Чехи, поляци, шведи, румънци – няма да ги запомним с нищо...

Въобще, европейското си беше една футболна фиеста. Някак, между другото, оставяме фактът, че нас отново ни нямаше там. Лошото е, че вече започнахме да свикваме с това ...