Признавам си, имах колебания накъде да ориентирам коментара си. Дали към родните драми, или към английските. Ако говорим за българското първенство, трябва пак да зачекнем съдийството. Но знам, че до края на първенството ще имаме още много поводи да го обсъждаме. Така че, дайте да си говорим за по-приятни неща днес.

И за да направим преход от българското към английското, колкото и несъвместими да изглеждат те, ще ви припомня един стар футболен лаф. По-възрастните от вас го помнят: „Пазете Гунди в последните секунди!“ Ето тогава, в последните секунди от даден напечен мач, можеш да разбереш дали един футболист е голям и дали един клуб е гранд.

Та думата ми е за Ливърпул и Манчестър Юнайтед. В тази битка на гиганти важни са и детайлите. Като последните секунди, например. Защото, за разлика от България, където по-малките отбори рядко се опълчват на силните, в Англия всеки играе като за финал на световно. Дали ще се казва Фулъм или Астън Вила, няма значение. По-често мъничетата не успяват в своите цели. Но това не е защото не искат, или не защото не могат, а понеже срещу себе си имат наистина големи отбори, съставени от страхотни футболисти.

Няма значение дали си мегазвезда като Кристиано Роналдо, или златна резерва като Бенаюн. Или пък дори неизвестен 17-годишен младок като това момче Македа, за името на когото журналистите все още се чудят как е правилното му произношение. Щом играеш в Юнайтед или в Ливърпул, значи си фигура.

И нека пристрастните към битката в челото на английската висша лига не броят колко пъти „червените дяволи“ са спечелили с гол в добавеното време. Нито пък колко гола са реализирали „червените от Анфийлд“ в края на мачовете. Това не е признак на късмет, а на класа. Онези не са „щастливи овчарчета“, а грандове. Поне в случая на Манчестър Юнайтед и Ливърпул.