Четири години поред Ливърпул бе свикнал да стяга куфарите за визита на „Стамфорд Бридж“ със свито сърце. Четири сезона „червените“ се прибираха в черупката си и се надяваха всичко да се размине само с подута скула и цепнато ухо. Ако не бяха проблясъците на Стивън Джерард и Луис Суарес, статистиката на мърсисайдци в този период можеше да мине за строг тъмничен режим.

Кени Далглиш бе последният мениджър, който си тръгна триумфално от Западен Лондон.  Вярно е, че при него в игрово и тактическо отношение Ливърпул се доближаваше до пациент с биполярно разстройство, но фактите говорят – шотландецът позамете прахоляка в клубната витрина и бутна трофей в нея, а също така носи пълната отговорност за най-скорошния дубъл над „сините“ в първенството.

Наследникът на крал Кени бе човекът, който завеща тези четири години чакане, а и много други неща.  Завеща ги с обещания, които изменяха формата си, докато опитваше да изпълнява, завеща ги с философия, довела цели 31 нови играчи, завеща ги с мачове като този с Челси у дома, злополучното гостуване на Кристъл Палас, 1:6 на „Британия“. Все срещи, които белязаха психиката на отбора за дълго време. Завеща ги с отношението към Дани Агер и Стивън Джерард, които заслужаваха коренно различно сбогуване с клуба. Завеща и прословутия трансферен комитет, с който така бързо се примири, въпреки желанието  такъв да не му се бърка.

За да няма грешки, нека изясним едно – Брендън Роджърс имаше и своите силни моменти начело. Компромисите, наложени от обстоятелствата, на два пъти поставиха отбора в кризисно положение. При първия ученикът на Моуриньо съумя да намери ходове, за да намали горчилката. Лошото е, че не можа да използва тези ситуации с ловкостта на своя учител. Тогава той изпусна шанса да бетонира доминацията си в съблекалнята. В големите отбори винаги има фигури и характери, чиято дума отеква много по-гръмко. Роджърс така и не извървя пътя, който сам бе описал в сто и има-ли-значение страници.  Думи, думи, думи… Новите играчи чуваха купища от тях, а след година, в които играеха на непривични постове, се озоваваха или продадени, или натирени под наем. Това няма как да не влияе върху останалите в съблекалнята, защото освен Джерард и Суарес друг едва ли можеше да се похвали със статут на незаменим. Истината е, че за тези почти три години и половина начело Роджърс сам се лиши от каквото и да е обаяние.

Така стигаме до същината на въпроса – само харизмата ли помогна на Юрген Клоп да запише първата си победа във Висшата лига, и та напук на комплекса „Челси“? Неподражаемата лудост на германеца вече прониква под кожата на играчите, ала само тя не би му стигнала в двубоя с гросмайстор като Моуриньо.

Един детайлен поглед към мача ясно подчертава игровия план на Клоп, който напълно отговаря на експресивния му стил. Ранният гол на Рамирес със сигурност не попадаше в плановете му, а няма как да отречем и огромният късмет при положението на Джон Тери секунди по-късно. Ако шутът на англичанина беше влязъл, имаше голяма вероятност Ливърпул тотално да рухне.

И все пак тук идва първият силно позитивен момент – отборът отказа да се предаде на отчаянието. Дотук през сезона мърсисайдци не бяха стигали до пълен обрат, което говореше достатъчно за набора от контрамерки при негативна ситуация. Въпреки това на „Стамфорд Бридж“ те си извоюваха контрола над топката със серия от единоборства, често прекрачващи границите на твърдата игра. Остана впечатлението, че играчите на Моуриньо не очакваха подобен ход и объркването им улесни пресата на Ливърпул като средство за поставяне на опонента под напрежение. Така би трябвало да действа всеки тим, когато се изправя срещу втората най-лоша защита в първенството и въпреки респекта към марката „Моуриньо“, отборът на Клоп подходи тъкмо по този начин.

Оттук нататък всичко опираше до играта във финалната третина. Още преди почивката мърсисайдци загатнаха, че могат да напипват пролуките в „синята“ отбрана, но изравнителният гол на Коутиньо беше по-скоро искрица от футболното му въображение. Истински здравата спойка в атака донесе включването на Кристиан Бентеке в 64-ата минута. Дори и без капацитета да изкара цял мач, белгийският исполин започва да се откроява все повече и повече. Действията му следваха изключително прост и ефикасен модел – когато бе далеч от наказателното поле, Бентеке бързо разпределяше топката вляво или вдясно към по-бързите си съотборници. В близост до вратата таранът търпеливо изчакваше своя момент и натисна спусъка само веднъж – при гола си в 83-ата минута. Единственото му грешно отиграване бе малко след гола, когато опита да премине покрай Сесар Аспиликуета. Подобни наченки в играта на Бентеке имаше и при Роджърс, но тогава в много случаи топката стигаше твърде бързо до него, което му налагаше да дриблира повече. За играч с подобни габарити той притежава прилична техника, но да я демонстрира на скорост съвсем не е любимото му занимание. Клоп разреши този проблем, като превърна Бентеке в един нов „Левандовски“, а ролите на Марко Ройс и Марио Гьотце се преразпределяха между Коутиньо, Роберто Фирмино и Адам Лалана.

Най-хубавото обаче Клоп остави за след мача. Надсмиването над въпроса за титлата показва, че колкото и да гори край тъчлинията, германецът има и пресметлива страна, която не се поддава на излишна еуфория. По някаква ирония на съдбата следващият му мач във Висшата лига е именно срещу Кристъл Палас. Няма смисъл да повтаряме, че пътуването ще бъде дълго и неравно, че спадовете са неизбежни. И ето че с всички тези уговорки пред  Клопо той има идеалния шанс да демонстрира, че стилът на поднасяне, а не броят страници карат историята да разкъса нормите на обичайното.