Настоящият Ливърпул взе сериозно да писва! Играчите на Рафаел Бенитес в най-скоро време с подобно темпо ще направят така, че феновете да изискват от всеки техен мач реализирането на минимум 4 гола, допускането в собствената врата на поне 3-4, няколко греди, две дузини положения и изобщо всякакви такива екстри. И това не е никаква утопия. Реномето им на романтичен, зрелищен и спиращ дъха тим расте от година на година.

В следващия шампионатен мач срещу Хъл Сити Мърсисайдци ще вземат да бият с 1:0 и съм сигурен, че на трибуните ще има хора, които ще реагират по следния начин: "Хм, минах се сериозно. Пийт и Кени ме караха да отида на мача с Арсенал - не отидох. Сега реших да пътувам за мача с Хъл и... пълно дърво. Само 1:0". Този вътрешен монолог в съзнанието на фена ще доведе до създаването на масивна група от привърженици, които ще следват червените по стадионите на Англия и Европа с едничката цел. Да ударят джакпота. Да присъстват на още едно брилянтно театрално представление след което викаш на бис главните действащи лица няколко пъти, докато гърбовете им не се сецнат от поклони.

Може би ще дойде време, когато посивелите ливърпулци и техните сродни души из цял свят ще си припомнят за този или за онзи див мач. "Аз видях цели девет гола еди-кога си срещу еди-кой си." Но някой от дъното на пъба, с бира в ръка ще извади големия коз. "Даа, ама не си бил на онова знаменито 8:6 на Анфийлд през 2011 година, нали?"

Горе-долу както са тръгнали, нещата вървят натам. За една друга група фенове обаче на фона на историческите футболно-гладиаторски битки, които предлага Ливърпул със скоростта на телевизионен сериал, все пак ще остане горчилката и разочарованието. Защото, докато едните се надпреварват да броят головете, привържениците на другите тимове продължават да си броят купите и титлите.

Аз също съм фен на Ливърпул. От тези, закърмените с кратките репортажи по "Всяка неделя". Докато баща ти те повика от хола и ти изтичаш от своята детска стая и хващаш последните пет секунди от скромния едноминутен репортаж на целия кръг от предния съботен следобед. И нямаш на разположение You Tube, а чакаш статистиката от легендарния еднолистен вестник "Спорт тото". И то само при положение че добрият чичко от пункта ти е приятел и ти е запазил една бройка. Това бе времето и на онази борсичка в близка улица до Новотел Европа, където с трепет се прекупуваха значки и програмки на любимите ни отбори. Нещо, което за по-младото поколение е съвсем друга галактика. Не съм сигурен, но май борсичката още съществуваше, когато Ливърпул за последен път стана шампион на Англия.

И докато за новите фенове на Ливърпул е страхотен кеф и истински футболен оргазъм да съпреживяват 4:4 с Челси и 4:4 с Арсенал в рамките на една седмица или онова инфарктно 3:2 с Портсмут през февруари, аз вече предпочитам друга бира.

С риск да остана неразбран, но подобен Ливърпул взе да омръзва. Ако притежавам свръхвисша способност, то щях да направя така, че Челси да бъде отстранен с някакъв скромен резултат, а Арсенал да бъде победен. Хайде да не е с 1:0, а да речем с 2:1, че червенобузестият Аршавин заслужаваше поне един гол на митичния стадион. Това квартално-хокейно 4:4 може да донесе кеф на независимия футболен привърженик. Разбира се, и на тези на продължаващия да играе скучно, но да печели Манчестър Юнайтед. Който си взема мача с Портсмут с досадна лекота, докато същият този противник бива сгънат като оригами от Ливърпул, но в крайна сметка победното попадение пада секунда преди края.

Извинявайте, ама едно 6:0 срещу Арсенал нямаше ли да бъде пак спектакъл? Да задоволи разпрания апетит за ливърпулски зрелища? Защото при нормално стечение на обстоятелствата, това бе правилният резултат. Когато Андрей вкара за 3:2, то това бе също така третият удар изобщо за тима му в очертанията на вратата на Рейна! А домакините имаха куп положения до този миг. Корнери - 10:0, владеене на топката - много малко, но в крайна сметка хикс в полза на Юнайтед.

Тимът на Бербатов изстисква преминаването си напред в Шампионската лига срещу Интер и Порто като пресъхнал лимон, от който все пак успяваш да отделиш необходимите няколко капки за салата. Ливърпул прави някакви умопомрачителни обрати, но напоследък завършващи все в полза на прекия или косвения противник. Баста! Голям праз, че в момента Мърсисайдци имат най-добрата голова разлика в Премиършип. Те вероятно пак няма да са шампиони. Освен ако...

Преди години, поне като правеха подобни дивотии, червените печелеха. Като онзи шантав финал в Дортмунд срещу Алавес през 2001 година. Определен от мнозина като най-лудия финал изобщо в историята на турнира за Купата на УЕФА. Девет гола и крайно 5:4 със златен гол! Пак драми, пак хиляди похабени нервни клетки, но поне накрая държиш купата над главата си. Както и четири години по-късно в Истанбул. Но тези купи, колкото и значими и неосъществими да са за много други клубове на Стария континент, попълват най-вече статистиката. Онези, които редовно влизат на футболен мач не през някой си анонимен сектор А, Б, В, Г или Я, а през "Портата на Шенкли", искат просто една шампионска титла.
Тяхното желание отдавна се е превърнало в мечта. Която продължава да не се случва. Когато през пролетта на 1990 година Кени Далглиш донесе 18-а титла, вечният съперник имаше едва седем. Сега, ако не счупят тъпомера, Юнайтед трябва да изравнят резултата. За по-малко от двайсет години.

А онзи ден на Анфийлд, по време на поредното красиво, но безсмислено голово мероприятие, камерите съзряха и показаха за секунди именно Кени, сънародника на Сър Алекс. Неговото изражение също не даваше отговор на въпроса: "Защо се случва това и защо пак няма да се случи онова?" Аз също се питам, мнозина други също не могат да си намерят място от търсене на правилната сентенция. А останалите просто броят головете. Като поредната игра на джаги. С тази разлика, че една игра на джаги струва левче или два. Това губиш, когато не си победител. А улисан в поредното шоу, Ливърпул губи историческата битка. Въпреки че от тези техните шоута човек вече в нищо не може да бъде сигурен.